Ivan Shabanov

Имена от тъмни робски години

Буква Х - продължение

ХАЙДУТ СУГАРЕ.  Хайдут  Сугаре  бил роден към 1610 гедина в село Бабино, Битолско. Бил хайдутин  в хайдушката  дружина  на Петър Дундар,  която  действувала през  30-40- те години  на  17 век в Битолско.

ХАЙДУТ  ТАНЕ МИТАН.  Хайдут Тане Митан  бил роден  в село Чаирли, Битолско към 1610-15 година. Турските неправди, беззакония и жестокости го принудили да се залови за оръжието. Той събрал и предвождал силна хайдушка  дружина  след 1635 година  из Македонските планини. Войводата се отличавал с голяма юначество и  дързост. Той бил суров човек към народните изедници  - палел снопите по нивите на турските чифлици, убивал чифлик-сайбиите, вземал откупи. А към беззащит ните български  селяни и  турци  сиромаси  бил милостив и  щедър и  ги  закрилял.  През 1646 гедина  Тане Митан нападнал големият   безистен  в Битоля. Хайдутите отвлек­ли  много ценности и големи суми държавни пари. Срещу хайдутите   турската власт взела решителни мерки, за да се предотвратят  дръзките им нападения. Хасан бей от град Лерин поел защитата на Битоля. Тане войвода бил заловен жив, осъден на  смърт и обезглавен, оставяйки име на голям народен закрилник.

ХАЙДУТ  ТРАЙКО. Хайдут Трайко бил роден около 1610 година в Битолските села, но не се знае в кое. Действувал като хайдутин около 1635-40 година из родният си край и планини. След 1640 година следите на хайдутина се губят и каква е по-сетнешната му съдба няма никакви исторически данни. Хайдут Трайко бил наричан още Бозаджиоглу.

ХАЙДУТ ТРАЙЧО. Хайдут Трайчо бил роден в село Барбарево, Кратовско около 1810-15 година. Като хайдутин той се подвизавал през 40-те години на 19 век из пла­нините  на Македония.   Съдбата  му е  неизвестна.

   ХАРАМБАША ДУДЕ.  До нас е достигнало името  на Дуде Харамбаша от село Търново, Битолско, роден около 1610-15 година. Дуде хайдутувал в Битолско след 1630 година. Заловен от турците през 1639 година той бил осъден от Битолския шериятски съд на смърт и обезглавен.

ХВЪРКАТ  НЕНКО.   Хвъркат  Ненко   бил  роден през   втората половина на 18 век в село Дрян, Пернишко, като хайду­тин той действувал със своя побратим Дончо Кюлафлийски.

 Двамата  събрали  малка   чета  и  с нея бродили из планината Верила в края на 18 и началото на 19 век.

Тъй като   бил голям бързоходец,  Ненко си спечелил прозвището Хвъркат Ненко.

Хвъркат Ненко забравил най-важното хайдушко правило   - че от хайдутин мирен човек не се става. Той се върнал  в селото си и се отдал на мирен земеделски труд. Турците  това и чакали - те добре знаели дейността му и  от   засада го  убили.

ХЛЪТЬО СТРАШНИКА.  Хлътьо  Страшника  бил роден  в Копривщица. Хайдутувал из Средна гора. Изглежда този хайдутин е  бил дядо или прадядо на Георги Бенковски. Засега повече исторически  сведения за   него  липсват.

ХАЙДУТ ХРИСТО. Хайдутинът Христо бил в дружината на легендарния войвода Злати Кокарчоолу и действувал с него в края на 18 и началото на 19 столетие. Загинал в сражение с турска потеря през 1810 гедина. Мал­ката дружина на Христо, след като се отделил от войводата си действувала главно   в Сливенско.

ХАЙДУТ ЯНЧО.   Хайдут Янчо бил роден около 1833 година в село Сребърна,  Силистренско. Баща му бил заможен човек - притежавал земи,  стада добитък,  овце,  коне.   Бил добьр човек и  затова  бил почитан от всички. Когато Янчо станал ергенин, той се влюбил в едно момиче от Разград - Марийка, за която се оженил около 1853 година.   Сватбата  станала  по времето на Кримската война, когато  силистренско било пълно с турски  редовни и  нередовни   войски. Тогава  някакъв турски първенец изпратил Янчо по  някаква  работа в Силистра  и  той похитил жена му,  и  след това се  гаврил с нея и й извадил едното око. Янчовата майка,  пред очи­те  на  която станало всичко това обезумела.

Янчо се върнал от Силистра и разбрал какво се е случило   - озлочестена  и  тежко  осакатена жена  и    полу­дяла  майка.  За  него   нямало  място при мирните люде. Бил млад, здрав,   силен, а  жаждата  за мъст  кипела в гърдите му. Янчо хванал гората и събрал малка дружина, на която станал предводител.  За  няколко  години той нака­зал и изтребил 40  турци.

ХРИСТО.  Хайдутина Христо   бил роден към 1770-80 година в Сливенските села. Участвувал  в хайдушката дружина на Злати Кокарчоолу. Загинал през 1810 година   в вражение  с турците.

ХРИСТО БЕЛЕВ. Христо Белев бил роден в град Пазарджик около 1840 година. Участвувал  в Критското   въста­ние през 1867-68 година. След това се завърнал в поробената си  Родина  и повел хайдушка  чета   в Западна  Стара планина,   главно   в Берковския балкан. Дружината  му  се състояла от 8 души хайдути,  добре  въоръжени и  екипирани. В сражение с  турци край град Пирот войводата   бил убит около  1872-73 година.

ХРИСТО БОЙВОДА. Христо войвода  бил роден  в град Сли­вен около  1740 година. Със своя хайдушка  дружина за пръв път  се явил около 1760 година в Сакар планина. За късо време  той разширил своя район  на действие, който обхващал четириъгълника Ямбол-Одрин-Лозенград-Бургас. Христо   войвода  нападал със  своята  дружина   турските бо­гаташи  и  всички  тези,   които  притеснявали и  измъчвали беззащитното   българско население. Той пакостел и  създа вал неприятности и грижи  на турските  власти.   Закрилял българския народ и другото мирнс  и  бедно население  -турци,  гърци,  цигани.

Христо   войвода действувал със  своята  дружина около 50 години. С дружината си се подвизавал освен в гореописания обширен район, още и в Стара планина,  Странджа, Бакаджиците, Източните Родопи, по течението   на  река Марица до Бяло море, към Македония до Арнаутлука.

През 1812  година старият войвода се отказал от хайдутуванего  и  основал Вакъфския манастир "Света Троица" /по-сксро  го подновил/ край днешното село Ус­трем в Сакар планина. Бившият войвода станал калугер и приел монашеското  име Хрисант, и станал игумен на манастира. Под това име той починал през лятото на 1813 година.

Христо войвода е оставил име на юначен хайдутин и войвода, на истински народен закрилник  в историята   на хайдутството.

ЗАВЕТЪТ.

И като   да   бе  всичко   в просъница.  И не  можеше да бъде другояче...

Пъплехме    към върха.  Като   след смъртник - бавно, тихо.   Бяхме   всички манастирски  братя  - 8 монаси. И десетина хайдути. Хайдути  бяха  - с пушки и ятагани с почернели лица  от пек и студ, от дъжд и вятър, от голата  земя  на  която спяха.  Грабнаха  го, макар че  ед­ва  дишаше и  го  понесоха... Откъде дойдеха?  - Оня, хромият  слуга,  който се навъртваше все около него и с никого не приказваше,  който беше зъл като лошо куче и  блажеше  в пести ги довлече. В залисията около бол­ният  игумен,  който   се  береше  със  смъртта  от  седмица насам,  даже  не разбрахме, че го няма  проклетникът. А кърджалиите  бяха   близо  и   войските  на Падишаха  бяха навред из  селата,   и  можеха  да ударят  манастиря и  да го  превърнат на пепел,  ако  узнаеха,   че  са  тука...

Те го носеха. Не ни дадоха ние да поносим игумена си,   нашият по-стар брат во Христе. Смъртта  бе набли­зо,  може  би  се криеше  хе таме зад оня треснат от гръм дъб,   но изглежда, че и тя се уплаши от дебелите им пушки, както  и ние се изплашихме от тях, когато дойдоха и  не идваше да   вземе  душата му.

Възлязохме  на върха.  Обзорно  място   бе.  Полето бе под краката  ни и  ние  видяхме Родопа, и Странджа  и  Бакаджиците.

След тези  безсънни  и  кошмарни   нощи  на  бдения край смъртното  ложе  на игумена,  който  гореше целияг  в огън бълнуваше и  се мяташе,   сякаш се  бореше с невидимият си  враг,   или  коленичил на  каменните плочи   в манастир­ската  църква,  унесен  в молитва при   трепкащите  светлинки  на  вощениците, светликът  на  летният  ден разтвори очите ми и проникна в дълбоко в душата  ми.

Слънцето  легна  на  заход,  и  сноповете лъчи превърнаха в бакър лицата на всички ни. Въздухът бе изпълнен с аромата на зреещата пшеница, на восъчина  и пчелен мед, зрели плодове и цветя.  Бе пред жътва  - житата бяха жлътнаали,  окъпани от снощния дъжд и превиваха тежки  класове към земята. Маковете червенееха  като кръв, а метличините синееха като  детски очи.

Пееха  чучулиги,  жужеха пчели,   свиреха щурчета...

Тихо  бе и  затуй  така ясна  се  чуваха  малките певци и  музиканти.  И  в манастири  бе тихо, но там друга  бе тишината.  Мъртва.

И тъжна стана душата ми. Расото не ми позволяваше да се радвам на тази красота, на този час на залеза, на този свят, защото други трябваше да бъдат мислите ми.

Носачите сложиха носилото под сянката на дъбчетата, що бяха израсли на самия връх. Хайдутите се на­редиха  на  колело  около   него,   а  ние  застанахме  зад тях.

И стана чудо: игуменът се надигна като мъртвец из гроба си и лицето му се проясни и доби друго изражение. И сега разбрах, че нашият кротък и благ игумен е бил хайдутин, че резките по лицето му не бяха нищо друго, освен белези от стари рани, получени в сраже­ния с турците,

И ката  обгърна  с очи полето  и планините,  със спокоен глас,  като  човек,  който   не се бои от  смъртта, рече:

-  Деца мои, за мен удари сетният час! Преди да се
скрие слънцето зад планините, ще се разделим.  Чуйте
старият си   войвода!

Явно, той не говореше на нас, а на другите, на някогашните си  бойни другари. А те стояха  изправени, подпрени  на пушките си и  го  гледаха   в очи.

-Манастирят,  който   съградих е за люде,   на  които
гората  е дом! Той ще  бъде тяхно свърталище, техен конак!   Ще  бъде хайдушки манастир!

След това погледна към мене и пак рече:

-       Дяконе,   най-млад си,   на   тебе поставям игумен на  манастиря. Води  братята  и  манастирските работи. И не  забравяй  никога  какво чу преди  малко!

-   Ще  бъда ли  достоен,  отче,   за тази  голяма
милост?  - опитах се да го отклоня, защото имаше по-достойни  братя от мене.

Но той не чу думите ми.  Вдигна ръка към небето,

-          Проклет да бъдеш во веки веков, ако предадеш
на турците тези, които се намират в тежки часове
зад манастирските  стени!

Вкочених се.  Прокле ме! После ме  закле:

-    Българин си,   закълни  се!

И аз се заклех - по хайдушки: целунах един ятаган.

-  На   теб оставям парите   - те  са  закопани  под
иконата  на Божата  майка.  От хазната  са,  която   нападнахме  на одринския път през лято  Господне 1797-мо. И те  са  за  тези,  които се борят  с агаряниге  за вяра и род! За барут, за пушки, за ятагани, за  илачи,
за  ятаци да отидат!..

Понечих да целуна ръката му. Той ме отблъсна със  сила,  каквато не вярвах да е останала в немощ­ното му  тяло.

-          Изпълни волята ми - това стига! - строго каза
той.

И като обгърна огнено цялото поле и планините, които се синееха, и нивите, и като вдъхна дълбоко ароматния  въздух,  продължи:

-        По-хубава  земя от  българската  няма,   братя!..
И когато потекат реки от сълзи, когато се пролее море  българска кръв,  когато пламнат и изгорят села­та  и градищата, и когато побелеят  балканите и полетата  от   нашите кости,   от костите  на   тези,  които   ще дойдат  след нас,   и  костите  на  децата и  внуците им, тогава  България ще  стане  свободна!

Говореше като  ясновидец,  като  пророк.

-          Петдесет години хайдутувах - с изтощен глас
продължи той - где  не е стъпвал кракът ми. В неволите  и   в  сраженията   се  отвориха  очите ми,   много   неща
научих. И една истина. Запомнете я, тя е заветът
ми: малко се надявайте на другите! И вместо на тях,
уповавайте  се  на  своите мишци!   Помнете  заветът  ми,
пазете  го!  Той струва повече от планини  злато,  повече    от   всичко   на   този  свят!..

И  тогава,   без да  искам,  казах:

-  Амии!

Той се опита да ни каже още нещо, но видяхме, че гласът му се загуби.

Отпусна се и умря...

Стояхме  безмълвни.

Коленичехме.   И хайдути.  И монаси.

Слънцето  се  скри  зад планините...

Тръгнахме по пътеката  за  манастиря.  Хайдутите го   носеха пак на ръце. В гората бе вече тъмно.  Запалихме факли  - да не се препъваме  в камънаците  и коренищата.  Аз избързах да ударя камбаните  - мъртъв носехме  - игумена Хрисант, войводата Христо от Сливен...

Хванах въжето и потеглих... Но не скръбни, погребални звуци издаде камбаната, а тревожен звън разбуди гората и нощта, понесе се над планината,   разля се се    като потоци пролетна вода над полето  и литна  над българската  земя като  зов за  борба!...

ХРИСТО ГУШАН.   Христо Гушан бил  роден  в село  Летница, Битолско около 1610 година. Като хайдутин дей­ствувал с дружината  на  войводата Петър Дундар между 1630-40 година   в Битолско.

ХАЙДУТ АНГЕЛ.  Хайдут Ангел бил от село Белица, Панагюрско.  Той действувал из Средна  гора.   Хайдутина бил убит под връх "Харамлиец".

ХАЙДУТ  БАЛЧО. Хайдут Балчо бил от старите хайдути действувал в края на 16 век. Той бил роден в поибренската махала  Балчовци.  Действувал с дружината  си в Средна  гора. Войводата  бил убит  край село  Саладиново,  Пазарджишко.

ХРИСТО КАСАПВЕЛЕВ. Хайдутина Христо Касапвелев бил роден в Пазарджишко. Действувал като хайдутин към средата  на 19  век  в родният  си край.

ХРИСТО КОВАНДИМОВ.   Христо  Ковандимсв  бил роден в град Калофер около 1820 година. Сам или с малка хайдушка  дружина той действувал из Калоферския бал­кан след 1840 година. През 1867 година заедно с Пенко  Райков и Христо Първанът образували но­ва хайдушка  дружина, но скоро   след това  четата  се разпръснала.

ХРИСТО МАКЕДОНСКИ.  Христо Македонски  бил роден в село Горни Тодорак,  Кукушко, сега в гръцка Македония,   а  починал  на  5 юли 1916 година. Турското без правие, беззакония и жестокости го принудили да напусне  мирния живот. С един свой роднина - Манол Наков през 1860 година тръгнали из Беласица да търсят вой­водата Стоимен, който водил част от дружината на Илю войвода по   тези места. Двамата  намерили  Стоимен и  другарите му и  се присъединили към тях.

Зимата на 1860 година Христо Македонски  прекарал в Рилския манастир при старият монах Данаил, който бил верен ятак и покровител на хайдутите. Под расото на послушник, той прекарал зимата. През пролетта на 1861  година манастиря бил посетен от Г.С.Раковски. Патриархът   на българската национална революция говори, бил пред някои от по-младите люде на манастиря и ги призовал да   вложат  силите  си   в Освободителната  борба. Думите  на   войводата извършили прелом в душата  на  до­сегашния хайдутин,  и от хайдутин,  тръгнал да  мъсти за  лични обиди и  страдания,   той решил да  тръгне но пътя на  борбата  за  свобода.  На  следващата  година Ма­кедонски  бил  вече  в Легията   на  Раковски  в Белград, Сърбия и   взел участие  в  сраженията й с турците  за Белградската  крепост.  Тук той се запознал с Васил Левски,  Васил Друмев,  Стефан Караджа  и др. видни  българ­ски  борци  за   свобода.  Есента, след разпускането на Легията, заедно  с Раковски минали  във Влашко  и  станал един ат  най-популярните  български хъшове.  През 1864 година,   начело   на чета  от  12 души,  по нареждане  на Раковски преминал Дунава швввшатДвиввв и  действувайки в Северна  България,  достигнала до  Стара планина.  Но малката  хайдушка  дружина  нямала успех, била  разбита от  турците и  четниците  се  разпръснали.  Македонски  се прибрал  във Влашко в очакване Отечественият дълг отново да  го призове. През есента  на 1867 година Христо Македонски  за   втори път отива в Белград, за да  постъпи  във Втората  българска  легия.  Но   след разпускането  и, той се  завърнал във Влашко.

При  сформиране  на  четата  на Хаджи Димитър и Стефн Караджа Христо Македонски  без колебание се записал в нея и с нея минал Дунава,   като участву­вал  в целият й поход,  и взел участие във всичките и  сражения. Той е един от  четиримата участници  в сражението на Бузлуджа, който   не  загинал и  не  влезъл  в турски ръце, като отново успел да  се добере във Влашко, преминавайки  най-различни перипетии и изпитания.

Христо Македонски,  лично  познат на  Васил Лев­ски  бил участник  в революционния комитет  във Влаш­ко и често  изпълнявал важни, тайни и опасни ми­сии.

Старият  хайдутин и   войвода  бил готов да пове­де  чети  и през 1875 и 1876 година  наред с вой­водите Панайот Хитов, Филип Тотю,  дядо Желю,  дядо Цеко  и др., но поради  бързият им разгром не могъл да мине Дунава и да се присъедини към българските въстанници. Есента  на 1876 гедина той участвувал като  доброволец в сръбско-турската война със свой отряд, а на следващата - бил честит да се бие за свободата   на Отечеството  си,  и да   види  България свободна.

В своята  бойна дейност,  Христо Македонски на няколко  пъти  бил раняван.

Христо Македонски се познавал с почти  всички най-видни  наши  революционери  и   борци  за  свобода  -Раковски,  Панайот Хитов, Филип Тотю, Васил Левски, Стефан Караджа,  Васил Друмев,  Хаджи Димитър,  Любен Каравелов, дядо  Цеко,  дядо Желю,  Христо   Ботев и др. След Освсбсждението Христо Македонски живял  в бедност и оскъдица,  дори  бил преследван по някой път  от тогавашни   български управници.

Христо Македонски е една от най-интересните и колоритни личности на хайдушкото ни и ревслюцинонното ни  движение,   бележит  борец  за   свобода  на   България.

ХРИСТО ПАТРЕВ.   Христо  Николов Патрев  бил  роден през 1848 година  в град Казанлък. Участвувал  в четата  на Коста  войвода от Ямбол и  в Хаджидимитровата чета  през 1868 година. Турците го заловили, но ка­то   твърде млад, бил освободен. През Априлското   въс­тание участвувал най-дейно, повел чета и след сра­жения с  турците  бил убит в края  на месец май 1876 гедина.

ХРИСТО ПЪРВАНЪТ.  Христо  Първанът от  Калофер,  заедно с други  калоферци  или сам действувал като хайдутин около 1840 година в Калоферският балкан.

ХРИСТО ПЪРБАНОВ.  Христо  Първанов  заедно   с Тодор Танкоолу образували хайдушка  дружина  и  действували в Тракия.  Дружината  им била   разбита и повече  нищо не   знаем за тези  народни  закрилници.

ХРИСТО ТЕТООЛУ /ТАТООЛУ/.   Този   български  хайдутин бил роден  в село Побит  камък /Дикили Таш/, Разградско. Кога е действувал - няма  сведения.   Знае се само, че нему помагали двамата му синове Яким и  Станьо.

ХУБАН ВОЙВОДА. Хубан вейведа бил от Търново или от търновските села. Действувал като хайдутин летно време в края на 18 век заедно с малка дружина. Район на действие - Средната част на Стара планина еленско, търновско , дряновско, габровско, тревненско. Зимно време войводата рекарвал в Цариград.

Другар на Хубан  войвода по оръжие  бил Тихол  войвода.